Срещата на двамата братя

Днес заведох Милинко да се запознае с кутрето. Какъв танц на емоции по физиономията му! По кучешки искрена и трогателна с въпростителните си – „Това нещо сега трябва ли ни, а какво ще го правим? „, „Не намираш ли, че е грозен? „, „Не?“ „Не ми се чини да е в ред  – търчи по листа и пухове и отскача от сенките на тревите по асфалта!“
По време на тази психоанализа от страна на големия, малкият използва всеки бебешки похват, който му хрумна, за да бъде харесан. Търкаля се по гръб,  подскача да лови мухи, и май даже хвана една. Пробва да пие чай от джинджифил и го изпръхтя наобратно като пони. Накрая се опита да се гушне в него, но беше безцеремонно (но хитро, да изглежда неволно) изтърсен на земята.

После изгубилата търпение майка се разджафка на палето да се прибира в къщата, а то записука, чуло майчиния глас.  Милинко само завъртя уши – той вече не знае, че това е и неговата майка. А тя не знае, че навън големият й син играе с малкия. Колко е странна природата.

За да видят кой там тъй плаче, в слънцето през оградата протегнаха глави два исландски коня. А ятото гъски важно снесе 3 яйца (от шума), които биваше да взема за варене. Простичка с мира си идилия създават животните, такъв уют е да са около теб.

Малкият (още няма име) има носле, обсипано с розово сред черното – като с лунички. Друг би казал, че има грешка в пигментацията. Според мен са чаровни лунички :))

А нататък вероятно ще опита да ги топне в пудра захар, успее ли да стигне на късите си крачета и обърне един от вкусните буркани на Маленка. :))

20 дни остават докато го вземем у дома