Тръгване

Ранното утро на тръгване за България на райета от светлини и тъмносин мрак. Става все по-светло. И в мен се съмва и стъмва в унисон, оглеждам се отвътре и силно тъжа.

Промяната настъпва все с една голяма празнота, в която съм сама със съмненията си, със страховете, със своите признато вредни навици.
Всяко нещо се плаща с друго нещо, напомня Петя Караколева.

Като дете заминах, за да не заминат децата ми. Така си го представях в тогавашния свят, колко наивно го подреждах🙂
Тръгвай, мамо, казва Сашко. Не бях ли аз тази, която трябваше нему да го каже.

За мечтите и свободата си давам най-тежката си дан – децата си, които няма да виждам така, както ми се иска. До мен.

В мен и на телефона бърборят три вързопчета живи и здрави пораснали гласчета, от които често чувам: Какво правиш бе, мамо, хахаха, това само ти можеш да го измислиш. Да нацелуваш агнетата от нас.

Хрумва ми шеговито, че може да ги кръстя на децата. На Малена ще и хареса да е чернокоса и къдрава, а и да подвиквам отподире им съм добре свикнала.

Хайде, тръгвам, мамини.
Или както напоследък хората ми пожелават – Дръж пътя си. Keep your way.
Няма да добавям никакво дано, ако съм го объркала, объркала съм го.

Хайде, със здраве и до скоро, по-ведра🙂