Тайният свят на цветовете

Рози и 16 ангела са ми на масата, топли от вода и сапун.

А в ума ми тече възхитителният аудио прочит на „Тайния свят на цветовете“, втората книга на Лаура Имай Месина.

Не зная дали я има преведена на български. Вчера я срещнах и взех. И сега къде във вчувстван превод, пускайки работата и записвайки, къде по памет ви споделям от възхитителното й начало.

В коментари ще пусна уловени в хода на книгата светлинки – и за мен, и за вас, които усещате света на малката Мио близък.
Досега не бях препоръчвала книга, на която съм едва на 10 минути слушане.
Но тази е точно тя! Приятно! А за очите – моя роза
“
В семейството на шивачи на кимона се ражда момиченце, което дълго не иска да проговори. А когато най-после започва, то отбягва да нарича цветовете на нещата. Защото думите, които другите деца и възрастни използват за тях, не отговарят на неговата вътрешна зрителност.

– В работилницата ни има толкова много различни цветове, може би е просто объркана, защитаваше я баба й. Оставете и още малко детство, стига сте я мамили с бонбони да каже какъв цвят е роклята, която тя нарича мека, моя и топла. Това е достатъчно.

– Не, абсурдно е, възразяваше майка й. Защо тя знае всички плодове и зеленчуци, но не казва, че ябълката е червена. Голяма, гладка, сочна, но че е червена не казва! Това е невъзпитано, нарочно го прави.

И да, майката беше права. Мио го правеше нарочно, но не за да я ядоса или натъжи, не, не. Често е така, че искаме да защитим нещата, които особено обичаме. И понякога в нас възниква съпротива срещу това, как останалите ги разбират. Ето тази деликатна чувствителност малката Мио пренасяше върху цветовете.

Към обичайните им названия тя добавяше нейни си, недоволна от въздействието им. Какво са например светло и тъмно синьо, по- и по- малко синьо, когато можеш да ги видиш като

шестгодишно небесно синьо
жълто, танцуващо в кръгове
синьото на небето в седем вечерта.

Думите порастваха заедно с нея, и възрастните ги отдаваха на безгрижния безпорядък в младия човек, който учи друг език, различен от този на майка си. Изумително, шепнехa си те. Да говори толкова добре японски в крехката си възраст!

Никой не подозираше, ча да започне да говори въобще беше вече вторият голям компромис в мъничкия живот на Мио. Разбрала, че една единствена дума може да има толкова отчайващо много значения, тя беше намерила начин да я освободи. Трябваше просто да постави до нея още думи, с които думата да образува група. Ако изречението започва криво, една малка добавка може да го спаси.
Така както е и при боядисването на тъкани – можеш да сгъстиш и засилиш цвета или да го разредиш и промениш с вода.

– Какъв цвят е това, Мио?
– Цветът на зряло грозде с нежна люспица.
– А този?
– Този е среднощно черно с малко лунно сияние.

Добавките за жълто, розово и сиво забавляваха околните, жадни за още, но дразнеха майката.

– Жълтото е жълто и нищо повече! Престани!

Най-хубавото време за Мио настъпваше с утихването на къщата вечер…

Всичко вървеше някак си добре до онова утро, в което Мио се спусна в бялото.

Няколко часа по-късно, след като гостите се бяха сбогували, момиченцето се събуди на фотона. Беше забравила всичко… Всичко освен напиращото желание да намери думите за жълто, такова, каквото то беше. И всичко това ведно с една нова категоричност на взетото решение никога повече да не се доверява никому в търсенето им.

„

„

Едва десетина години по-късно семейство Йошидас за пръв път дочуха за теорията, известна на невролозите от десетилетия. В нея се говореше за това, че сред населението на света има едни проценти жени, чиято ретина, поради генна мутация, разполага с повече рецептори от обичайното.

И едва тогава всички те разбраха, или поне заподозряха, че очите на Мио разпознаваха милиони цветове повече от тези на останалите хора. Защото всеки един от тези рецептори, наричани сензорни клетки, от които имаше три вида, беше в състояние да възприеме около 100 нюанса на цветовете. И ако един нормално надарен човек беше в състояние да разпознае около сто хиляди различни цвята, то при такъв с „четирихроматично“ зрение визуалното възприятие се увеличаваше на квадрат..

И едва тогава Йошидас си спомниха, как Мио като дете непрестанно беше толкова развълнувана от всичко заобикалящо я. Излезеше ли на улицата или заведяха ли я на пазар, тя все се държеше така като че ли се намира в театрална зала, и на сцената и се разкриват седемте чудеса на света.

Ех, само да знаеха, колко страхове щяха да им бъдат спестени.

По времето на тази история обаче тук и в това семейство вярваха, че децата не знаят нищо. Че са като съдове, които трябва да освободиш от безполезни дреболии, за да можеш да ги напълниш с това, което беше наистина Важно.

И така и щеше да се случи вероятно, ако Мио не беше убедена в правотата си.

Момиченцето не се остави да бъде опразнено. По инстинкт тя остави малка едва видима пролука, в която възрастните можеха да пълнят всичко това, без което смятаха че не може.

Но самата Мио беше съвсем другаде. Я в стенен шкаф, я в цепнатинка на зида, или на някакво далечно невиждано място, намислени от нея убежища за себе си и странното си зрение.

И точно там започна нейният скрит от света живот.

„

Когато като дете го питаха каква е професията на баща му, Аой отговаряше, че е магьосник.

Другояче не би могъл да изрази чувството на удивление, което го обземаше при бързото движение на пръстите му, белещи ябълка на предълга ивица кора. Или виждайки как слон или жаба излизат от кората на мандарина.

Когато Аой беше петгодишен, баща му посади в него първото от трите семенца, които щяха да оформят детството му.

Беше събота и институтът нямаше да отвори до следобед.

– Излизаме ли? – попита баща му изненадващо.

Малкият щастливо се качи на седалката на бащиното колело.

На влизане в парка, мъжът хвана малката ръка на сина си и го спря да не отиде направо на детската площадка. Вместо това го отведе до леха с цветя:

-Виж тук.

Той приклекна и му показа билка с къдрави листенца и едно-единствено малко цветче.

— Виж — каза той отново на малкия.

Макар и още така мъничък, Аой разбра тържествеността на тази молба. Облегнал гръб на гърдите на баща си, той го остави да му обясни цвета на рапицата, зюмбюла, и слушаше внимателно как баща му говореше за праха, който се прави от корена на чудотворното цвете.

Той следваше пръста на баща си, смееше се, учудваше се и казваше безброй пъти

– О!

Така Аой откри градините, джунглите и горите, които можеха да се скрият и в една единствена малка саксийка с теменужки. Той беше удивен от разнообразието, което можеше да съдържа един квадратен метър земя.

Тази страст на баща му, силното му желание да го научи и му предаде нещо, запалиха и страст в него. Така Аой научи десетки растения, за които бързо се нуждаеше от име и с лекота запомни плодовете и листата им.

На шестгодишна възраст и с помощта на училището и склонността си да класифицира всичко в света, Аой започва да си записва растенията.

Организира ги по единствения възможен му начин: рисуваше ги в бележника, който винаги носеше със себе си.

Когато бащата разбра колко прецизен е синът му, той му показа статив в спалнята и малкото книги, които притежаваше – ботаническите акварели на Honzo Zufu и Ernst Haeckel.

Нямаше нужда да му казва, че той също се е влюбил в градините като дете.

Аой вече познаваше радостта да помага на света да се възпроизвежда.

Това, което научи сега обаче, беше още по-голяма благословия: той откри едно от малкото неща, които успяваха да отпуснат в усмивка нервното лице на баща му.

„

„

Аой разбра каква всъщност е работата на баща му – и защо му се присмиваха в училище – в деня, когато навърши седем и по чисто съвпадение предстоеше погребението на майката на един от съучениците му.

Дотогава Аой прекарваше всеки ден, с изключение на часовете, в които беше на училище, в помещенията на погребалния дом.

Той играеше с количките си между краката на родителите си и тези на техните служители.

Оттам наблюдаваше и влизащите в института, които бяха наричани опечалени. Всички те облечени в черно и бяло, се движеха много контролирано и премерено. Aой особено харесваше начина, по който се подготвяха, сякаш спазваха етикет: идваха индивидуално или на малки групи, с такси или пеш, често от дома.

Премятаха палтото си на стола и сядаха. Все имаше по някой, който веднага се изправяше, оглеждаше се с изгубен поглед и сякаш търсеше да му обяснят как да се държи.

– Какво всъщност правят?, попита веднъж Аой.

– Чакат да са готови, беше отговорила майка му и оттогава това беше единственото изречение, което използваше в отговор на въпросите на момчето. Чакат да са готови.

Тогава баща му влизаше в залата като вълшебник и изведнъж всеки от опечалените знаеше къде да отиде, какво да вземе – дали ароматна пръчица или цвете – и в кой момент да седне или да си тръгне, кога да плаче или да въздъхне. Защото в определен момент, „мой малък Aой, всичко, което трябва да направим, е да се сбогуваме.“

Оттогава, и това щеше да се повтаря всеки ден, повече от всичко друго Аой харесваше момента в края на церемонията, когато му беше позволено тайно да дойде до ковчега и да погледне вътре. Бащата казваше, че в него могат да се намерят всякакви неща: всъщност това не беше нищо повече от куфар.

– Но къде отиват?

– О, кой знае? Всеки има своя представа накъде.

И този куфар — беше му обяснил той – ще бъде превърнат в прах. Нищо няма да остане, нито сладките, нито книгите, нито пакетчетата чай и кафе, нито джапанки, нито пастели, и дори любимият костюм или носната кърпичка, и те нямаше да останат.

Да, коментира бащата, когато видя, че нещо в погледа на момчето угасва, важно е всичко да се случи точно по този начин. Да не остане нищо освен няколко кости.

(Съученикът му Такеру, също седемгодишно момченце, отстъпва назад, за да седне по-далеч от ковчега на майка си. Аой иска да му подаде една от количките си, но детето, с разплакани очи и извърнато лице, блъска с ръчичка ръката му. От този ден го отбягва.)

Такеру го мразеше, защото беше видял как страда.

Точно това имаше и баща му предвид, когато му каза, че работата му е тежка, и че често хората не разбират това.

– Но ти не си виновен, нали? Не си ги убил тези хора?

– Разбира се че не, но болката не се интересува от правилно и грешно.

…

Ето как на седмия си рожден ден Аой посади второто семенце в себе си: най-накрая разбра каква професия има баща му и стигна до заключението, че този, който вярва, че ще превърне смъртта в бизнес, прави голям грешка.

И че със сигурност не смъртта, а животът боли.

През един априлски ден в Аой беше посято и третото, последно семенце. Вживяни в Господна роля баща и син осветиха новопридобито парче земя.

Сега, узнало за смъртта, момчето можеше да се научи какво е чувството да вдъхваш живот на нещата.

Градинката се намираше досами влаковата линия, затова беше толкова постижимо да я получат. Бащата обеща на майката всеки път, когато минава влак да държи момченцето в прегръдката си, за да е сигурен, че то няма да побегне към него. Цели 15 пъти на ден!

Когато Аой попорастна, вече беше достатъчно само да спре поглед на лицето на сина си и не го отклони докато влакът не отмине.

И дори когато прегръдките бяха история, само мисълта за тази изживяна и така обичана близост с бащата се сливаше в Аой в едно с мисълта за порастяване в нежна грижа и внимание. И това касаеше еднакво растения и хора. Точно назована тази грижа за него се наричаше „грижа за сърцето.“

Щастливи години бяха.

В бележника си, който навсякъде носеше със себе си, Аой документираше подредбата на градинката. Понякога, докато прекопаваха, бащата му говореше за големината на мъката. Че осемнадесет месеца е времето, необходимо да превъзмогнеш смъртта на родителите ти, и че краят на една любовна история изисква приблизително също толкова време.

Аой беше свикнал на възрастни разговори дотолкова, че те вече не го впечатляваха със странност.

– Кога ще поникнат доматите?, питаше той нетърпеливо, и задаваше този въпрос при всяко новопосято семенце.

– Тъкмо ги засяхме, ще мине още време.

– Утре?

– Има време.

– Какво трябва да направя?

– Можеш да ги поливаш, да се грижиш да имат достатъчно слънце, и просто да чакаш, – приключваше бащата разговора. Правиш определени неща и времето свършва останалото.

И докато наблюдаваше развитието в миниатюрната природа на тази градинка, Аой сам се убеди, че баща му е прав:

Просто трябва да изчакаш докато се случи.

„

„

Една идея растеше постоянно в Аой, заедно с него. А именно, че е важно да започнеш живот с добре подготвена душа. Изградила се срещу страх, суеверия и други препятствия пред сърцето.

Така казваше баща му. Останал рано без родители и изпълнен с благодарност за шанса, той поел дадената му възможност да започне работа в печално и ползващо се с малко престиж поприще. Ужасяващата другите дейност, веднага му се харесала.

– Ние си имаме работа с най-чувствителната част на човешкото съществуване. В нея няма лекота, но мога да съм доволен, ако се справя.

Лекотата за бащата дошла от тялото на съпругата му.

Тя сега бе родена, и тук, с техния син, който тичаше из погребалния дом, и на никой от облечените безупречно, строго, в черно и бяло, не му даваше сърце да му се скара. Също и на бащата не.

След всичките години, в които беше изградил равновесна външност в работата си, идваше това дете. И го караше да се чуди.

– Как печелиш любовта на детето си, – питаше се той.

И тогава то просто се случваше. Аой просто го обикваше. С една толкова естествена и необуздана обич, че бащата знаеше отговорa:

– По случайност.

Така той наблюдаваше този малък мъж, който можеше и да тича между ковчези, но и и можеше внимателно да се вглежда в лицата на мъртвите и им разказва за деня си в детската градина.

И благодарение на тази малка искрица човечност лекотата се връщаше, и бащата я предаваше на опечалените близки – да стисне ръка, прегърне, изслуша. И най-вече да изслуша, защото изслушването е висшата форма любов.

– Няма нужда да се показваш тъжен. Просто дай време и емоционално пространство за споделяне, защото сега са те, утре ще си ти, и всеки друг човек в този град и на земята.“

„

На осем и половина, сравнявайки рисунките си, Аой изгуби кураж. Всичко нарисувано беше правилно, но някак си невярно. Като миш-маш от диво примесени цветове, които не отговаряха на цветовете от албумчето на сестра му. Неточности навсякъде.

Аой спря да рисува. Колко сериозно беше зрителното му увреждане, и че не вижда цветовете, това все още не му беше понятно. Но болезненото изражение на лицето на майка му, докато разглеждаше нарисуваното, му стигаше.

За разлика от жена си, бащата не се притесняваш от това.

– Всичко е перфектно и нормално, – казваше той.

Уврежданията съществуват само тогава, когато ги търсиш.

В тази ситуация настъпи трагичният ден, в който Аой видя кръв.

Баща и син от ранна утрин подготвяха леха за сладките картофи, тези с лилава сърцевина, типични за района около Окинава, когато от прелеза се чу пищящият сигнал на наближаващ влак.

За част от секундата всичко се смеси – оглушителното стържене на метал, предупредителната аларма на железницата, рязкото й спиране сред облаци дим. След минути въздухът се изпълни със звука на сирени. И преди бащата да може да притисне главата на сина си до себе си, за да му запази още миг детство, Аой видя на линиите и по камъните наоколо пръските течно жълто, които силният дъжд размиваше.

Обстоятелствата на произшествието останаха неизяснени. Момент на невнимание или самоубийство, кой знае. Дали човекът беше млад или стар? На път за работа или на почивка? Имаше ли жена и деца или живееше сам? Кое беше любимото му ястие?

Местният вестник не му отдели споменаване в колонка. Остана само въздишката на бащата, когато тялото беше донесено в погребалния дом, и неговото:

– Неназованото изчезва.

Прошепна му го когато напуснаха полицейския участък след дълъг разпит като очевидци.

– Защо не ни казаха името му? Защо през цялото време го наричаха само Жертвата?, питаше Аой баща си.

Безпокоеше го да не се дават имена на нещата. В книгите, които обичаше да чете, всяко чувство, всяко съвсем малко нещенце си имаше название.

Бащата му отговори: защита на лични данни, бюрокрация. Разбираше недоволството на сина си.

– Неназованото изчезва.

Каза го толкова спокойно. Който умреше така, умираше наистина. Затова при погребение толкова често се споменава името на покойника.

– Но точно за това трябва да узнаем имената на всички!, – горещеше се Аой.

– Ние сме толкова много, Аой – отговори бащата нежно – че ни липсва времето да си спомняме. Ами то времето едва за живот ни стига.

Вече отрастващ, с раница на гръб след училище, Аой обичаше да се връща по малките криви улички, тези, които туристите не намираха и оставаха пусти. Да гледа нагоре, там, където по слънчевите лъчи накацваха врабчетата, по които враните се застояваха кратко, все в готовност за скок.

И му се струваше, че там долава трептенията на мъртвите, които разперваха криле и почукваха с човки по прозорците, за да разкажат, че са си дошли.

Аой си представяше как светът долу е в прегръдката на тези криле.

И се чувстваше защитен.

„

„

Страстта му по четенето може би щеше да го отведе далеч, ако съдбата не се бе намесила.

На 25 години Аой следваше за учител. Мисълта да преподава на другите това, което храни сърцето му, го въодушевяваше.

…

Не спираше да се учудва, как тялото и ума му, полегнали за четене на малките татами, живо реагираха на картини и текстове, създадени преди столетия.

Щастие за Аой беше точно това – той самият, спокоен и тих, докато четеше и пълнеше главата си с неща.

..

И въпреки това, в денят, в който баща му почина, Аой не се подвуоми, и редом с майка си и сестра си пое работата му.

Оттогава минаха 10 години, през които той нито за миг не съжали за решението си.

Всяка сутрин Мио се разбуждаше с една и съща мисъл. Ей сега ще отворя очи и пред мен ще е цялата Вселена. Със затворени клепачи и протягайки се в леглото, тя се наслаждаваше на очакването, на хроматичната експлозия, която и предстоеше. Представяше си пулсирането на светлината, която изпълваше стаята с хиляди жълти тонове, глазираното жълто на лампата, която изпращаше рефлексии в горчица и шафран из цялата стая…Мио вдиша дълбоко и отвори очи.

На 50 километра въздушна линия и хиляди стени разстояние от нея Аой също се подготвяше да започне деня си.

/Мио работи за фирма-консултант по дизайн, наречена Пигмент, и се отправя за работа с метрото. По пътя си води записки, свързани с нов клиент./

Аой също пътува с метрото за работа, зачитайки се в една от своите скрити зад бяла подвързия книги/

„С подвързано заглавие, защото често имаха общо със смъртта. Той организираше погребенията със съзнанието, че началото на нещата е поне толкова важно колкото техния край. Неговата роля бе да хване хората за ръка и им помогне да превърнат присъствието в отсъствие.

След заминаването на всеки клиент, Мио бързо си записваше нещо. Колегите и го отдаваха на старание в работата. Не можеха да знаят, че Мио все още преследваше детските си стремежи и мечти – да види и разпознае неговия цвят, точния цвят на всеки един човек.

За нея това бяха най-щастливите моменти в деня.

Беше 15 часа и 47 минути, когато Мио внезапно изгуби концентрацията. Това се случи, защото в 21-ата секунда на тази минута набижаващият входа на „Пигмент“ Аой с решителна стъпка прекрачи входната врата.

Мио знаеше колко важни са устоите, и как тяхната теория се разпада като пясъчни кули, опитаме ли се да останем дълго в едно положение, като опит да запазим завинаги свежи цветята в холската ваза.

Но тя съзнателно се отказваше от влюбване, повтаряйки си, че опитът и от миналото само потвърждава това решение. Нямаше щастие в любовта, и малкото добро, което и се беше случило, беше изгорила от прекалена страст. С упорита последователност Мио избягваше всякакъв романтичен контакт и се държеше далеч от мъжете.

Но сякаш сега идваше времето да вярва по-малко на миналото, което я беше довело дотук, и повече на Аой и настоящето, което той носеше в себе си.

– Извинете, но какво е това?

– Нарича се ниби-иро. Цвят, използван първоначално за траурни одежди, – отговори Мио.

Устните и се движеха автоматично. Но очите и, те от самата първа дума имаха взор само за него.

– Прави се от кората на различни видове японски дъб. Като много тъмен тон той е синоним на всички тъмни тонове. В миналото са смятали, че носи със себе си нещастие, тъга и болка, и са го избягвали.

– Чак дотам?, – попита развеселен Аой.

– Ако загледате цвета по-внимателно, – Мио се наведе ниско над каталога – ще забележите едно пепелявосиво със синкави рефлекси, с полъх светлосиньо, зеленикави искрици и… малки акценти в цвят мъх. Виждате ли ги?

При това изброяване на цветове и думи, толкова ясни колкото и нереални, мъжът широко разтвори очи, по цялото му лице се настани изненада, усмивката му се ошири неимоверно.

Мио смутено стисна устни.

Аой се забавляваше.

– Ако трябва да съм честен, не виждам нищо от това, което казахте, но при все това намирам, че е прекрасно,- заключи той и избухна в смях.

„

Според едно проучване със заглавието „Как цветът на очите на бащите повлиява бъдещите връзки на дъщерите“, този цвят играе роля при избора им на партньор.

Не беше чувала, че и това е проучвано и анализирано,а и все едно. Едва ли такова четиво щеше да повлияе на решенията и. Но загледана в Аой, Мио видя очите на баща си, тези очи, които като дете дълго съзерцаваше с обожание, докато той и четеше. Пораснала, тя напълно беше забравила за това, до днес. Как понякога заглъхва споменът дори за неща, които са ни означавали толкова много.

Мио се загледа в очите на Аой, водни блестящи очи. Приличаха и на две локвички, две бляскави топчета от охра, землисто и жълто на рапица. И какво още? Имаше по нещо в тях, една леко отместена от центъра си надясно точица, нервна светлинка, която проблясваше досущ слънце между клони.

– А какви помещения ще реновирате?

– Погребален дом.

– О!

/ Аой и разказва, че иска помещенията да станат по-топли и приветливи. Нуждае от нейната помощ. Кани я да се запознае с обекта на място.

Всеки се прибира вкъщи, тя мисли за него, той мисли за нея.

Мио е особена объркана, защото не може да си направи обичайните записки след срещата си с този клиент. Страничката в бележника и остава празна./

Сякаш душата на Аой беше пълна с непознати и неща. Може би, казваше си тя, тази никога още не срещала я липса на идея за цвят се дължеше на емоциите, с които бе обградена работата му, с тази непрекъсната близост до смъртта. Може би това правеше цвета му нестабилен и неуловим.

Въпреки спокойствието и самоконтролът, така присъщи за Аой, той също беше в състоянието на вълнение, в което се намираше Мио, и от часове мислеше за нея.

До срещата им имаше още няколко дни и за да върви леко времето Мио се съсредоточи над преподаване за две момиченца, доведени от майка им за ученички. Запозна ги с тициановото червено. Разказа им, че червеното, което той е избирал за рисунките си, дълго е било ненаподобяемо. Тициан го е използвал за мъже, жени, светци и божества, и цветът е преливал значението си в скалата от чувственост до мощ. Подготвяйки цвета си, той търсел да улови жарък разгарящ се огън.

За да подреди себе си, във времето на чакане Аой често посядаше до бръшляна и цъфтящата салвия в градинката си.

Аой беше дете на костенурка. Още от детството си той се придвижваше без да бърза през миниатюрния свят, който беше създал около себе си. Погледнато отвън това наподобяваше на леност, но всъщност беше старателност.. Забавяйки ритмите на собствения си живот, той следваше една вътрешна своя потребност да отдаде вниманието си и значение и на най-мъничкото нещо.

/Тициановото червено е на лицето на Мио по време на срещата им, а доста обраният в думите си Аой не спира да благодари в този ден.

Аой я кани на обяд, а после вървят покрай морето и си говорят./

Мио му разказа, как майка и е заменяла думи за бонбони. И как после, толкова дълго мълчала, е разказвала на момчетата, с които излиза, само за цветовете. Чак докато някои невъздържано не я призоват да вземе друга тема, ако може. Доскучаваше им да слушат за индийското жълто, добито от урината на крави, хранени само с листа на манго; или за похвата на Ван Гог да пресъздава страст в картините си чрез ярката борба на червеното и зеленото..

Но тогава защо я канеха, като не искат да знаят това, чудеше се Мио, и си оставаше вкъщи при следваща покана.

А Аой и сподели за обичта на баща си към растенията, и че за да му обясни естествеността на смъртта е говорел с него за ботаника.

„Никой не се вълнува толкова, изсъхне ли растение. Няма погребение, листата му повехват и то си отива. И това е, естествено.“

Скоро двамата си стават близки. За него е свойско уханието, а тя разбира цвета. Зелено, мента, розмарин.

„