С метрото към летище Ататюрк

Пътуваме с метрото към истанбулското летище Ататюрк.

На дълги пейка сме седнали, като подредени от съдбата по балкански, гърци, турци и ние. Всички с децата до себе си.

Гъркът пее на дъщеря си, туркинята пише домашно с момченцето си, а аз обшивам плъст и бъбря с моите.

Идилия по истанбулски ще кажете – хаха, просто в метрото в дълбокото няма интернет

Интересно летище, над главата ти в зоната за преминаване към вътрешността висят хиляди тюмбелеци. Вятърът ги полюшва, и си чуваш Балканите нататък.

Предизвикателна ми е Турция – модерна и средновековна. Посещаваме я във времето на рамазана. Всяка нощ малко преди 3 часа, от най-дълбокия сън те вдига тумба глашатаи с тъпани и викове. Научихме, че ролята им е да будят хората, вървейки, викайки и думкайки по всички улици на Истанбул. Който пости и иска да хапне за последно преди утрото, да може да го стори овреме. Мистичен велик звук в непрогледния мрак, ама после иди, че заспи! Редовно ставам да ги слушам, и виждам, че наистина хора притичват с торбички храна.

От друга страна наблюдавах малко вечерния Истанбул, без кърпи и савани.

Контрасти над контрастите, понякога стига да смениш улицата, и да почувстваш, че като жена бива още да се позавиеш, да намалиш очите – своите и чуждите. Обичам да наблюдавам

Сега, качили децата на самолета за Мюнхен, тихо скимтя по тях. А те ми намигат и правят знаци да повдигна ъгълчетата на устата нагоре

В миналото си, оставайки в чужбина, си казвах. „Нищо, поне няма да се разделяш с децата си един ден. Каква я мислех, каква стана

Но я, тъга, залегнИ, да видим какво може да се преживее още в този град преди вечерния автобус за Аспарухово

Ново, старо, ново, stop and go, или както казваше дядо: животът е две напред, една назад. Баба имаше собствено черешово виждане: компот е животът, дъще, сърбай с голямата лъжица, и да не ти пука!

Тъй вярно, слушам ги