Родната къща и музей на Астрид Линдгрен.
![](https://www.dobrasreshta.de/wp-content/uploads/2019/10/21992723_10210396046718558_1515218183349672799_o-768x432.jpg)
Тук са родната й къща, лимонаденото дърво, както и много записи на нейния глас и разкази на децата и внуците й за нея.
Спалнята на семейството. Всеки родител е спял с едно от малките деца /общо са били четири деца/, Астрид често е заемала място в креватче до тоалетката. Да, обаче брат й Гунар й казал, че зад тоалетката спи дяволът. Ха иди, че спи! 🙂 🙂
В тази и другите две стаи децата са си играли и на „не докосвай пода“ /позната от „Пипи Дългото Чорапче“/, подскачайки от мебел на мебел и при необходимост ползвайки вратата за засилка към следващата „мебелна цел“. При тежките зими в Швеция явно играта си е съвсем на място – вътре, близо до печките.
Разказват слушалките за голямата обич между родителите, за четири деца и тяхното търчане, катерене по покрива, слушане на истории, разказани от странниците, преминаващи непрекъснато от имение на имение. Всеки е можел да пренощува в плевнята, стига да предаде кибрита си на таткото на Астрид.
А вечерите и сутрините са били време да предложиш на странника храна и да послушаш какво е преживял той по широкия свят. Любими моменти за децата в къщата, които после дълго са играли на разбойници или говорили с гласа на госта, впечатлил ги най-много. От статистиката – всяка вечер в плевнята е имало един до двама гости, т.е. историите за приключения са били съвсем безспир.
Къщата на семейството отвън. Близо до нея е къщата на пастора, от когото е наето за обработване стопанството. Трудно е било да получат „Näs“, така се казва стопанството, защото приближени на пастора са били на мнение, че таткото на Астрид е прекалено добър и мил човек. А такива хора, според тях, не могат да водят стопанство и работници добре. Е, пасторът решил различно, давайки на Самуел Аугуст Ериксон да заживее в къщата и да създаде потомство. И не съжалил за това.
Най-високото момиченце е Едит, дъщерята на работници в имението. Тя им е разказвала приказки и чела книжки, докато родителите работят. На преден план са Астрид и Гунар, по-големият й брат.
На подхлъзване в Стокхолм и залежаване покрай счупения крак се дължи това, че Астрид Линдгрен е записала историите, които измисля и разказва за децата си. Така се появява ръкописът на Пипи Дългото Чорапче, първоначално отказан от издателствата заради дръзкия характер и „лошия и подвеждаш нрав на описаното в книгата момиче“.
![](https://static.xx.fbcdn.net/images/emoji.php/v9/ta5/1.5/16/1f642.png)
![](https://static.xx.fbcdn.net/images/emoji.php/v9/ta5/1.5/16/1f642.png)
„Само ти и аз, Алфред.“, казва Емил от Льонеберя, гушнат в ратая Алфред. Емил от Льонеберя като герой е вдъхновен от разказите на самия баща на Астрид Линдгрен, Самуел Аугуст, и неговото палаво детство. Баща й все е чакал новите глави на книгата и я е питал: „И, Астрид, какви нови ги свърши Емил?“
Лимонаденото дърво, с капак там, където се смъкват касите с лимонадени шишета и тортички . Астрид, сестричета й и братче са му казвали дървото на совите.
„Някой все още ли твърди, че възрастните не се катерят по дървета?“- пита Астрид, наближавайки върха.
сред грамадите свои книги, преведени на толкова много езици.
въздъхна оранжевото буболече и напусна имота