Приятно ми е, дядо Пешо.

Чичо Пейо
(приказка от първото ми букварче 🙂
Качил се чичо Пейо на кобилата си и тръгнал за града. Пътят му минавал между градините и над главата му се надвесвали клони, отрупани с узрели череши.
Спрял кобилката си чичо Пейо, опрял краката на стремената, поизправил се малко и почнал да бере. Бере, яде, бере, яде и си мисли:
„Както съм сега, да има някой да каже на кобилката: «дий!» — ще падна да се пребия.“
Както си мислил чичо Пейо, тъй, без да иска, изплеснал му се езикът и казал:
— Дий!
Кобилката тръгнала и чичо Пейо се намерил на земята.
🙂

Поученият дядо Пешо те затова бере череши без катерене, с гегата – за сигурност и компоти :).

В следобеда Пешо и любопитното Сабрие са се сбрали под сенчестата круша на раздумка. Пешо й разказва семейни спомени – за череша, кобила и Пейо Елинпелинов :).