Не плачи.

Стига де, не плачи. При бомбите в Киев ли искаш? Я се усмихни! Виж тази леля как ни помага, колко е мила с нас. После ще спиш, бързо, че трябва да стигнем навреме.

Цял ден не мога да забравя изтръпващите уловени между два препълнени автобуса думи, и разреваните очички на 8-10 годишно момиченце. Лелята бях аз. Днес бях леля на доста деца и бременни момичета. Утре с приятелка отново ще ходим да превеждаме като доброволки. И при превода вероятно отново ще видя как служителите, чувайки разказ, напускат бюрата си, и прегръщат хората. Толкова човещина, толкова топлина. Отново вярвам в бъдеще.