Koшенилови яйчица и вълна. Гълъбово индиго.
Христос Воскресе! Посрещаме празника тази година със седем яйчица (точно толкова ни трябват, щом няма да разменяме със съседи и приятели), козунаци-пармаци-слончета по рецепта от Мечкарево из книгата на Дора Куршумова – „Обредните хлябове от Сливенския край“. Просто разкошни!
За шарене на яйцата най-после изпробвах кошенила, който си кътам в малка торбичка с екзотични багрила във вълнената работилничка.
Да не става зян остатъчното багрило, боядисах с него и малко вълна – да им е меко на яйчицата. Та хайде, пробвах и индиго – за гълъбовата вълна.
По-долу, към вълнената багрена снимка, разказвам за тях.
Старата икона
Иван Вазов
Аз зная майка богобоязлива,
света жена, огряна с вяра жива –
утеха ней в живота и заслона.
Тя заран, вечер моли се и пали
кандилце, тихо като бога фали
пред старата икона.
Светиня вехта, образ мил, чудесен,
един из сред пожарите изнесен
и от елмазена по-скъп корона!
На сладки спомени хранител мили!. . .
Пет поколения са се молили
пред старата икона.
Към пламъчето, що блещука, мига,
тя очи, често насълзени, дига
с молитва тиха, де трепери стона
и нейния дух в неземний мир се носи,
утеха, лек, душевна сила проси
пред старата икона.
С глава склонена и чело смирено,
на вярата с лучите озарено,
тя сеща се на бога тук пред трона.
Тя моли се в тревоги и неволи,
и в мигове на радост пак се моли
пред старата икона.
В таз къща има бог! Със небесата
чрез нишка тайна слива се душата. . .
И сякаш дъха бледната Мадона!
И благ мир лей лицето воскоцветно
свето, кат гледа кротко и приветно
от старата икона!
О душо благородна и висока,
сродена с бога, с вечността дълбока,
огряна с вяра – фар във небосклона, –
чело прекланям, трепет ме обфаща,
като те видя, права и моляща,
пред старата икона!
На век безверен чада изсушени,
отровени от знанье и съмненье,
в живота бурни без компас, подслона –
не знаем ний молитвата гореща –
утехата й, що тая майка сеща
пред старата икона!
Блуждаем без олтар, без бог, без вера,
в гърди без обич, ледни кат мермера,
в лъжата светска роби на Мамона,
и наший дух, що отрицанье трови,
не вярва ни в кумирите си нови,
ни в старата икона. . .
София, 1899
