Благодаря ти, училище!

Винаги съм изпитвала обич и почит към училищата и книгите. Дори си спомням, как в шести клас за пръв и последен път получих наказание – закъснях за час, опитвайки се да си спася учебници по география и история, които ще бъдат хвърлени. Нали тогава учебниците се предаваха в края на годината от ученик на ученик – и така, три пъти. Трябваше да си запишем името, за да се знае, кой евентуално е повредил или драскал по книгите си. Такива изписани, подчертани, леко скъсани учебници бяха утехата ми за седенето до стената цял час. Разказите за тропическите гори, бразилската страничка и табличката на българските царе от книгите си заслужаваха. Пак бих го сторила 🙂 🙂

Та се отплеснах. Мисълта ми днес е за едно друго училище, това в с. Косово, създадено в 1882 г. Със статия на Мария Стоева-Майяняр, която може да се види в малкия етнографски музей на селото, 

искам да ви разходя из сега тихичкия, но все така обаятелен училищен двор.

„Благодаря ти, училище!

Моето родно село Косово е скътано в лъскавите пазви на Родопа планина. Ясно слънце сипе живителен сок и стопля калдъръмените улички. Първият слънчев лъч падна на покрива на родното ми училище, а останалите се пръснаха по двора. Блеснаха прозорците. Всяко новородено утро картината ме връща към свидни спомени от ученическите ми години.
В двора е приседнал бай Георги Мирчов Бакалски – дарил мястото за построяване на училищната сграда. Той се е подпрял на бастуна и с броеница отмерва годините. По лицето му няма гладко място, бръчка до бръчка са се врязали в кожата му. Не минава сутрин без да дойде в двора. Припалва цигара и милва с очи старата училищна сграда. Струва ми се, че те като стари гальовници се разбират без думи. Тук с дечурлига е припкал до насита.
– Остарях в училището – подхваща той. Животът не ми даде да се уча, но покрай дечинките и учителите във видело прекарах. Всеки ден по нещо научавах. Ние с него помним какво беше. Само дваминаса останахме тува. Скоро и аз шъ съ изгубя от светъс, но то ще остане.

Гледам бай Георги, когото съдбата е орисала да не учи голяма наука, но знае подробно историята на родното светилище и сладкодумно ми разказва:
– Ученолюбиви дечинки изпроводи асва училище. И лекари, и агрономи, и инженери, и учители, и строители…, та чак до Министерския съвет стигнаха някои… Най-ми е драго, че са всички трудолюбиви. Разиграва ми са сърцесу, ага си додът в селусу, родно им не забарят. Пръснали са са като пилци из цяла България, но мине не мине време и тропнат в селу.
Лицето на бай Георги проблясва, усмивка огрява старческите му устни. Мускулите на лицето му се изпъват, поема дълбоко въздух и продължава…
Край нас вятърът подхвръква от дърво на дърво и разчесва със сребърния си гребен позлатения листак. Овчар подгони стадо овце и пиринчени чанове звъннаха по ливадите. Отнейде долавям ехо на училищно звънче. Несетно мислите ми като в дивен сън ме пренасят към първите ми незабравими ученически години. Аз, малкото русокосо момиченце, прекрачвам училищния праг. Премятам възичките на торбичката с книги на облегалката на чина и в миг писецът на перодръжката ме жегва по крачето и ми оставя белег за цял живот.

Това страшно натъжи мама и скъта някой лев в пазвата и се отправи след седмица-две към големия град, откъдето ни купи с брат ми ученически чанти – първите в селото.
Бай Георги ме сепна с думите:
– Какво знаят сегашните дечинки? Благатки са те сега, училища много, учители… – и разчеса с пръсти побелелите си коси.
И продължи да ми разказва първите си учители, Поликари, Димитър, поп Кръстю, които преподавали на гръцки език, но обучението на чужд език траело само няколко години. Родолюбивите косовци желаели децата им да се учат на роден език и от есента на 1853 година косовецът Ангел Кумчев поставя началото на обучение, водено на български език. Ако това се приеме за истина, логично е да се върнем назад тридесет години в полза на просветното дело в Косово и определим за неговото начало година 1853. Това се потвърждава и от статистическите отчети на училището, направени от Калин Славчев Апостолов, учител в селото през 1880 година. Така че трябва да приемаме за начало на просветното дело в Косово не годината 1882, когато е построена сградата на днешното училище, а 1853 година.

Пръв учител в новопостроената сграда бил Костадин Стойчев – един от деятелите за построяване на училището. В селото са учителствали още Ив. Русков от Солун, който е убит в Балканската война, Иван Русинов от с. Хвойна, баща на геройски загиналия в Септемврийското въстание Георги Русинов, Костадин Кафов от с. Дедово, Кръстю Тодоров и Костадин Хаджийски от с. Косово, Иван Брънзалов от с. Хвойна, Стефан Гушев от с. Павелско, Тодор Сгуровски от с. Малево, Костадин Газенов от с. Павелско. Последната двойка учители остават в селото цели 23 години. След напущането им ги замества Костадинка Згуровска Ламбрева и Елена Атанасова. Пръв прогимназиален учител в селото се назначава през 1936 г. и това е Борис Джурджев. Прогимназиални учители са били още Иван Гавазов от Нареченски бани и Йордана Попова от Пловдив.

Тежка въздишка се откъртва от сърцето на бай Георги:
– Ех, чедо, науки сякакви могат да изучат сегашните дечинки! Де да можеха да ми се върнат младите годинки…
Есента като кипра невяста броди из Косово и с цели шепи пръска златен прашец по дърветата. Училищните звънци навсякъде бият весело и изпълват с детски глъч и смях класните стаи. Но тук, в село, училищната сграда е пуста, не се чува приканителния глас на звънчето. Детският смях е останал само един копнеж за състарената училищна сграда. В миг сърцето ми прелива от любов. Не се стърпявам и открехвам вратата на моята класна стая. Познат дъх ме залива. Ето го целият клас. Тук са моите връстници. Ето я и моята първа учителка! Ръката ми посяга към тебешира и пиша върху черната дъска: „Благодаря ти, мое родно училище!“
Мария Стоева Майяняр

снимки: Щефан и Светлана Кампс