Благодаря!

Приказното дърво е посято и грижливо полято от приятели в двора днес. Първите приказки за големи/ и малки в с. Косово бяха уважени от пълна къща село в следобеда.

Сюблимните им моменти аплодира моята (казвам моята, защото така) баба Митра с „бис“ или (въпреки обещаното: „днес мълча, а ще разказваш ти“) с нетърпеливото: „и са взели!“.

– Ама не, бабо Митро, има цели три изречения до вземането!

– НО ще се вземат!- отсича безкомпромисно тя!

Не зная колко бяхме, но за мен беше до над якАта на душата. Обожавам да разказвам.

И после потърсихме гърне, докато садим приказното дърво сумак навън. Ми нямаше, камък връз здрав камък само.

Обаче пък, представете си, че гърнето е на по-дълбоко, ха! Напролет, като цъфнат жълтичките, ще знаем каква е работата

И още много имам да ви разказвам, но всеки от нас има. Да събудим приказката и песента в себе си, тази, която най-умеем. Така сме решили.

Всички са вече по домовете си, а аз стоя пред разплакващата Богородица в стаята с балкончето. сашо карапеев я сътвори (търся по-прелестна дума от сътвори, може би „измоли с вещ рисунък“) на последната стара врата, останала от къщата. Сечена, защо ли, с брадва.

В нозете й суша домашна трахана. А очите й, те са морета.

Благодаря за всичката добрина, която ми се сипа на главата днес. И благодаря, че сърцата ви посрещнаха приказките ми.