С малките душици преди път

Идеята за летене става все по-весела. И докато опитвам да отлепя от земята, а стачката на Луфтханза не ще, нямам що да сторя освен да подготвя урока за утре в хотелската стая – в чай и кутийка от крем за лице.

И днес на път за летището не можах да подмина овчарника с малките. Спират ми всякакво бързане, окалват ме и ме оплюнчват по бебешки, и ме отбиват при себе си.
После карам на отворени прозорци, да мога да върна колата под наем проветрива

Мисля, че това мъниче е Зефира Горе е Кадем, потънал в черното стадо каракачанчета. А гъбките са софийски, хотелски.

Какви интересни сърдечни неща се случват, докато не можем да летим, а просто вървим с обич във всяка стъпка.

Вече не ми се бърза, не ми се лети, не ми се заминава..
Заявено! А и човек се има сам себе си за сбъдване