Баба си дойде

Баба си дойде, с наперена крачка надолу, като да слиза от различно високи небета. Аз да не преча? Не бе, бабо, хайде, събери сила и да си говорим!
Мисля, че срещата ми на щанда за рози с жена, която придружава умиращите до прага на смъртта, събуди този сън. Цял ден го люлея в главата си, иска ми се да разкажа.
Жената вдъхна аромата на розовата свещ насред тържището и ми каза: Като моята е. Запалвам я и виждам, как лицата им се отпускат, една мекота, а даже и усмивка плъзва по тях. Не ми е позволено да паля свещ в отделението. Но на мен това никой не може да ми го забрани. Розата акушерките я знаят за посрещане на живот, ние, изпращачките – за смърт. В аромата и си си у дома, особено ако не си.
Дойдоха други купувачи на рози и изгубих жената. Слушах я безмълвно, и исках да и подаря цялата признателност на човечеството, че е там за хората.
Спомних си как такава жена дойде и в болницата при мен да изпратим бебето ми преди 17 години. И с нежна тежест задържа ръката си на обърнатия ми гръб, докато я погледна. Тя тайно запали свещ, каза молитва и за двете ни. Попита ме за име. И го нарекохме, и го изпратихме. Запетайка от розов дъх там горе вляво от Луната.
Ех, рози, мои мили малки царкини, как да не ви обичам. В пъпчиците ви спят и бебе и баба, и ден и нощ, и посрещане и сбогуване.