Пътят на охлювчето

Интересни неща се случват рано сутрин под това небе лазур. И ролята тихо да ги наблюдавам все повече е моя
Слънцето поема светлата си въртележка и милва поред всички хълмове и дворове на селцето. Първо им хвърля петънце, а после разширява точицата. И още е толкова силно, че не пълзи, а тича по тревите.
Докато аз вървя, виждам как кученцата прескачат и минават под бая висока сламка. Сякаш се съобразяват с нещо. Навеждам се, а там охлювче – тръгнало отникъде за никъде, според мен. Върви към края на сламката и едва се спирам да не му помогна. Но се сещам, че няма нужда, даже вредиш, ако местиш по своя угода таралежчета, костенурки, а защо не и охлювчета. Птиче ме залисва и пропускам мига на спускането му – а той е плавен, защото то май знае, че като стигне почти най-горе, сламчицата услужливо ще се огъне доземи и като мостче плавно ще го спусне надолу.
Посядам, посвирвам на слепи пръсти, защото и аз като него се уча да се доверявам на сетивата си, да не ги меря и изчислявам, да бъркам тон, и все пак да знам, че днес съм направила най-доброто от своя ден. Защото съм опитала.
Прекрасен ден, мой свят. Когато Слънцето грее, той винаги е