Гарджето ми и синята кана

Днес беше местенето за университета на Малена. И докато броя, кога идва този ден, развих усещането, че забравям всичко. Само запомних, че тя непременно трябва да вземе синята ни кана за вода със себе си. Сякаш като е при нея каната съм по-спокойна. Луда работа са това майките Бащите у дома се държат по- на ниво.

При това е така, че Малена се мести със стил. С кухненско кьоше, и даже дори балконче, пред което вечер църквите на стар стар Аугсбург светят като лалета.

Сравнено с моето местене на точно същата възраст в „къща на духовете“ в дълбок етаж, баба, която нощем се мисли за вълк, и дядо-хазяин, вечно промъкващ се да прибира разклонителите и печките на изпомръзналите обитатели…

И пак – тръгвайки момиче тогава, мислех само колко развълнувана съм аз. Сега сякаш Малена ме усети, защото ахаа да предложи да спя при нея, хаха.

Момчетата вкъщи се объркаха и те.

17-то повторение на Саши днес „Малена се мести“. Явно повтаряме, за да свикнем.

Правилно, правилно се развиват нещата. Ако ли децата тръгват да се изнасят, то един ден можем да се изнесем и ние.

И ако синята троянска кана не се е разбила до тогава, току дъщеря ми е настояла да я взема аз в багажа. Защо се местят хората, защо не живеят завинаги заедно. Намират ли се, губят ли се. Ех, тези въпроси.