Музей на открито Хоенфелден – овчари, къщички, звънци и геги

Бих могла да прекарам живота си в музей на открито! Търся ги навсякъде, където отидем. Така наскоро в тюрингския Хоенфелден (Freilichtmuseum Hohenfelden) имах щастието да разгледам овчарската изложба, малкия смесен селски магазин и старото училище от края на 17. век. Приятно четене и разглеждане! Тук е „овчата история“ 🙂

Стада овце за обща паша в Тюрингия е имало до втората половина на 19. век. Обичайно овчарят бил пришълец. Селската общност го наемала на работа в началото на февруари. Договорът му е бил за една година и можел да бъде продължен най-дълго за 5 години.
На овчаря и неговото семейство общността предоставяла малка къщица в селото.

Собата била единственото отопляемо помещение в къщата.

До нея се намирала малка оскъдно обзаведена спалня и кухня с открито огнище, с черни от пушека стени и таван.

Непрекъснатото местене пречело на овчарските семейства да станат част от селската общност. Затова те се обединявали и живеели свой живот в паралелно общество. Синовете на овчари ставали овчари, овчарските щерки се омъжвали за овчари, децата на овчарите имали за кръстници овчари.
През зимата като задължение овчарите поемали и ролята на нощен пазач на селото. В техния обор бил подслоняван да презимува общият селски коч.

За нощувка в полето, на което стадото било оградено за паша и торене, на разположение на овчаря била и малка овчарска кола. По-старите модели били така малки и ниски, че овчарят припълзявал с краката напред, за да влезе вътре. Тази на снимката е по-нов модел, в нея има дори място за една полица:

В много региони на света е обичайно пасищните животни да носят звънци. Така овчарят знае, къде се намират те, а и може по-лесно да открие забягнал добитък. По звука на звънците и самият добитък се ориентира къде се намира стадото му.
Звънците са различни по големина ( 7-14 см) и майсторът е съгласувал височините на тоновете им помежду им, за да може „песента на стадото“ да звучи хармонично. Ковали са ги от ламарина.

В Тюрингия овцете рядко са носели звънците си на кожен ремък. Разпространени тук били дървени обръчи за закачане на врата на животните. Овчарите ги украсявали сръчно с дърворезби и рисунък.

Интересни са и овчарските геги, на чиито долен край е добавена лопатка. С помощта на лопатката овчарят можел да премахне плевели и тръни от пътя си, или пък да замери с буца пръст овца и така да я натири обратно към стадото.

В Тюрингия, а и в цяла Германия, е било обичайно овцете да се стрижат веднъж годишно. Няколко дни преди стрижбата ( през май) са водели овцете „на баня“ към потоци и рекички, така вълната вече била грубо почистена. От началото на 20. век машината за стрижба заменя кованите овчарски ножици. Така на овчаря били нужни само 3 минути за подстригване на животното, на ръка стригането продължава шест пъти по-дълго.

На големите пазари за вълна в Гота, Ерфурт, Ваймар и др. вълната е била продавана и после вторично обработвана – с плъстене, предене, плетене, тъкане.