В 1992 съм, греба назад
в 1992 съм, греба назад🚣♀️
– Бързо, Цурке (тъй ми викаше дядо), бързо ела да видиш, как той пак няма да я целуне! Ей, пезевенкът му! Остави я баба ти в кухнята да си готви, като не ще да гледа.
И аз тичам насам-натам по късия коридор между хол и кухня на варненската „Доброволци“ (там, дето наблизо падна новото шосе сега). И се разкъсвам. Между баба ми Петя в кухничката, че тя готви уханна пилешка яхния и бърка крем карамел в тава. И между дядо ми Шиньо, който, като пътувал и от сой моряк, обожава филми от света, и най-вече индийски филми. И ги гледа с шумен коментар, любимата му публика съм аз.
– Виж ги, ааа, да я целуне, и не. И тъй 3 часа. Ама в това е играта.
Връщам се при баба, още съм дете, и ни се целувам, ни играта ме интересува. Изяждам тайно крем-карамела, който се е доопекъл, всичкият.
Филмът свършва и дядо огладнява. И се чува ужас от кухнята:
– Петя! Цурке!!, как бе, дядо, го успя, ще се пукнеш бе, дъще!
Дъщата, демек Цурка-аз (дядо тъй ме кръсти, няма обяснение защо) го успокоявам, че затова пък от яхнията не съм и куснала. Т.е спокойно.
Смеем се, спим, идва нов ден.
И после дядо залитна до чувала с лук на балкона на този шести етаж, в панела на нецелунатите три часа. „Петя, чакай, нещо става“ – казал само, и си отишъл. След своя рибарски ден, изпълнен с лодки, мрежи, лонди с попчета. „Избяга той!“, казваше баба, а после избяга и тя.
Ей, дядо, отдавна не съм те споменавала. Но бабиният конец, с който бродирам сега в среднощ е с цвят на крем-карамел, и слушам твоята любима индийска песен. И си мисля, как да се добера пак там, където бяхме заедно. И пак да дотърча, викнеш ли, макар с едното око в карамела. Липсвате ми, хора мои.
Липсват ми всички хора. Аман от карантина.
И две любими дядови:
https://www.youtube.com/watch…
https://www.youtube.com/watch?v=8nd5NLbUu44
