Димитровден

Нощта на Димитровден е, кацаме със Сашко в София. И сякаш още оттук чувам шума на пълната с дъхави картофки тава, издърпана в пара от печка Раховец. Ноздрите ми трепкат от спомена на покрити с вестник гозби – многобройни, наближат ли празници и гости. То салати, то пилешки копанчета с гарнитура, ха и десерт, баница, кафе. Кръгли чинийки, продълговати чинийки за туршия, бял костен порцелан от витрината. Пълна готовност за угощение в хола на четвъртия етаж, най-хубавата ни стая чака гостите.
И пък как ме напушва смях като се сетя за веселото приканване на татко преживе, тръгнем ли ние на гости: „И да не ми се наяждате с хляб, деца, наблегнете на месото! Хляб в къщи колко щеш.“
„Мамо, но ти не обичаш месо“, казва ми вече порасналото бебе Сашо, слушайки спомена и разглеждайки се на снимката.
Не, но обичам дядо ти Митко и нежността, с която те докосва, гледайки във фотоапарата на наш семеен празник.
Обичлива усмивка за татко.
И здраве на всички с това хубаво име, то е име с душа!❤
/този пост не е за тъга/