Вземане на кученцето

Днес, петък, беше големият ден, вземане на кученцето. В ранни зори тръгнах. В последнo време бях започнала да си мисля, че някой ще завърти ключове и няма да мога да си го прибера… Но ето, във фермата на двеста метра речна линия от чертата с Австрия ме посрещна малък хубавец, чакащ с майка си във всекидневната. Сресан и нетърпелив, какво ще донесе денят. Донесе прасковена кошничка за пътуване и мен.

Сестричетата му търчаха около него, едно го ухапа за късмет, а той от вълнение взе че заспа.

„Майка му знае, че е за него…“, каза ми моята любима „кучевъдка“. „Винаги знае.“ (подсмрък)
Майката го натисна с лапа и изми, въпреки протеста, пробва да легне с кошничката му, загледа ме с тези очи, които всичко чуват. И не ги отлепи от мен нито за дъх. А другите й деца после я заиграха, затъркаляха и поразсеяха. За малко.

Бялата му сестричка, като една гушла, седна до братчето-пътниче да му доизбърше ушите.

С натъкмен нагръдник в размер „врабченце“ на ребрата, дойде време да тръгваме. Невиждало белия свят, който точно днес по същество е всъщност черен, малкото ми се заозърта от колата. Замижа на слънчевите петънца, заиграли по кошчето, затрепка на всеки завой и неравност. А после си въздъхна, прегърна един кокал и новата си играчка-лисичка с лапи, натисна главичка в протегнатата ми длан и запътува с мен през полета и магистрали.
Спрях радиото. В двата часа на идване бях чула всичко. Днес е един 13-ти, решил да оправдае числото си.

Пристигнал вкъщи, бебчо видя що е то скандираща радост. Повъртя късо опашле, поцелува, и изтощен заспа, тикнат под ниската малка масичка. Там явно му се стори най-сигурно. Посмяхме се на слихтящото му в съня носленце, досущ като нослето на играчката-лисиче, която му взехме! 🙂

След съня дойде мирен двор, няколко шишарки за подялба, и размахани лапи по новите житейски пътечки на новото дете. И Милинко го хареса. Така се става нечий – ден първи.