Честита Баба Марта!
Преди хиляди години, прабългарският хан Аспарух тръгнал от дома си в далечните Тибетски планини, за да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Той преминал през много реки и планини, докато стигнал земите на славяните, които го посрещнали като скъп гост. Славянки, с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия – всичко, което се ражда по тази благословена земя. Но на хана не му било весело, защото той тъгувал за дома си и за своите близки – за майка си и за сестра си Калина.
Седнал той на брага на голямата река и сълзи покапали по загорялото му лице, а взорът му се отправил молитвено към бреговете и към слънцето за чудо. И чудото станало! На рамото му кацнала лястовичка – на нея хана разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли прабългарите, и разказала с човешки глас на Калина, че брат й е намерил нови земи за царството си, но много тъгува за нея и праща много здраве…
Зарадвала се Калина и решила да изпрати хабер на своя брат. Свила зелена китка, усукала с вълнен конец и направила възелчета за поздрав – и изпратила лястовичката да отнесе китката на брат й. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на рамото на Аспарух. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата поздрава на сестра си и накичил гърдите си с китката. Ханът повелил на народа си – всеки да си върже малка китка от пресукан бял и червен конец, и на този ден да се кичи винаги – за здраве и небесна благословия. Това се случило на първи Март и останало и до наши дни.
Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име – Сечко. Само че единият наричали малък, а другия – голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
– Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро си отиде – думал й свекърът, стар стария. Преживял много той и мъдро може да поучи. По-слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
– Кирпикожусите цъфтят сега, снахо – топло й напомнил старецът.-Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – казала невестата и подбрала овцете и козите към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила и бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете заблудили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.
Източник: babamartabg.com
