„… спи в лалетата – мъничка“

„…После баба, която садеше лалета и те возеше в приказки с пъстра карета изведнъж сам-сама е леха разцъфтяла – спи в лалетата – мъничка, тиха и спряла сред каретата, синя пътечка избрала… В тази приказка баба не ще да те вземе – тропаш с крак и се сърдиш на всички големи! И с юмручета кратки ще строшиш гардероба – две забрадки, догадки – това ли е “Сбогом”? Върху хляба – свещичка мига с огънче слабо и ти сочи – звездичка е станала баба. Как ще става звездичка, без дори да помаха!? Научаваш, че “Сбогом” е бодили в стомаха…“
Благодаря ти за точните, мила ми Мая. Две бели розички пътуват от теб.

Как започват разделите.

Първо тръгва мечето, на което един ден му пада крачето, а след него и двете кафяви очета – стъкълца се оказват, зашити с кончета. Няма кой вече твоите тайни да слуша, няма кой в тъмнината до теб да се сгуши. Първо тръгва мечето и с носа научаваш колко пари за първи път да се прощаваш.

Ала още си елф, още пърхаш невинно и сънуваш в сияйния мед на пчелина…
После баба, която садеше лалета и те возеше в приказки с пъстра карета изведнъж сам-сама е леха разцъфтяла – спи в лалетата – мъничка, тиха и спряла сред каретата, синя пътечка избрала… В тази приказка баба не ще да те вземе – тропаш с крак и се сърдиш на всички големи! И с юмручета кратки ще строшиш гардероба – две забрадки, догадки – това ли е “Сбогом”? Върху хляба – свещичка мига с огънче слабо и ти сочи – звездичка е станала баба. Как ще става звездичка, без дори да помаха!? Научаваш, че “Сбогом” е бодили в стомаха….

После някой приятел, ей така, те предава – за броени стотинки плюс махленска слава… И в минути броени онзи сняг в твойте вени трупа, трупа, затрупва сто игри споделени… Две светулки в окото – светлинки вкаменени, се търкулват в тъмата, дето гъста извира, спира плавното лято, топлинката ти спира. И с чукчета звънливи – чук-чук! – пулсът забива сто пирона лютиви в кръвта доверчива – закована е вече – не бълбука, а тлее… Научаваш – далече твойто детство живее. И поемаш натам, дето ставаш голям.

А тогава – тогава любовта те предава. Почва тъй, неусетно, не е никак конкретно – разрешаваш задачи, но на филми не плачеш, храбро скиташ из мрака, ала елфи не чакаш, Дядо Коледа, ех – това старче лъжливо, през комина обратно яко дим си отива – научаваш: мечтата с кош пари се купува, а съня на пчелата… Нека друг го сънува!

После – имаш усмивка, ама смях в нея няма. После – имаш завивка, но не стига за двама. После – мудни камили – се тътрузят неделите, в тежки гърбици скрили тежестта на разделите. И така си пустинен – с онемели пчелини… И така си пораснал, че почти си угаснал.
Как започват разделите? Първо тръгва мечето… А след него, невидимо, си отива детето.
А тогава… Тогава – я, отде те закача едно тайно хлапенце, търпеливо юначе? Под лъжичката шепне и блещука с лунички – абе някак отнякъде те гъделичка! Абе някак и някъде те очаква послушно, а насън вместо Мечо идва то да те гушне. И насън, вместо баба, то те вози с карета до поляната с елфи, лазур и лалета…
Потърси, намери го – след последното дирене научаваш: разделите свършват с намиране.“