Най-милата ми.

Днес Господ я взе при себе си, баба ми Петра, силна като камък и опора за всички ни. Когато писах спомена, не знаех, че предстои най-тежката молитва. Почивай в мир, мила мила наша любов.

Когато бях малка моята златна баба Петя тъчеше най-прекрасните шарени черги, а аз що-годе се учех да навивам масурчетата с парцалки за тях. За да минава времето пеехме много.
Понякога ни помагаше старата баба Веса, която докато си седим и работим току си спомняше за песен от детинството си. Но ако помнеше текста беше забравила мелодията – и обратно 🙂
Морето (на не повече от 50 м – рибарско селище) люлееше камъшите и запокитваше звука им към бараката със стана, а ние вътре пеехме.
Днес видях, че бабаВесината песен има записан текст и мелодия, просто сме нямали Балкантон и интернет и сме си измисляли.. Спомням си нашата и ми пее. И си желая топлината на стаичката и среща с този миг.

„Свири нощната фъртуна,
снежни преспи вей,
пред замислената куна
кандилце мъждей.
Боже, чуй от твойто небе
скръбните сърца,
тука молят се пред тебе
майка и деца.
„Молете се, мои птички,
майката шепти,
помолете се за всички –
зимата пищи.
Планините са студени,
ледна е нощта,
молете се, дяца, с мене,
за сиромашта
за войската, дето мръзне
на полето вън,
там и ваший тейко зъзне
буден, без огън.
Вихри веят ло полето
и снегът вали…
Боже, дъхни от небето,
времето стопли.