Две дузини овчици и приказка за огъня
Най-чаровни две дузини овчици се получиха, показвам ви няколко. Радвам се на децата, които подскачат на път за вкъщи с тях. Едната щяла да ходи през ваканцията чак до Кения, казаха. М, едва ли ще се върне
И детската реакция на днешната приказка си я биваше. Нека ви я поразкажа.
Френска легенда говори за времето, в което боговете се ядосали на хората. Може да е било днес, може преди хилядолетия, кой да ти каже. И решили да им вземат огъня.
На Земята бил пратен един от боговете с кош разпалени въглища. Той заговарял хората в мрака, че ще получат по кюмюрче само ако обещаят да са изключително невинни. Добри, независтливи, отзивчиви, и да не лъжат никога.
Дори и децата отказвали да обещаят това, защото се опасявали, че самото обещание вече може да е лъжа, така често им се случвало хем да се стараят, хем белята да е готова.
Малко преди богът да се откаже и нарами въглищата нераздадени в посока небе, една старица докуцукала до него подпряна на бастунчето си.
Замолила му се и тя за топлинка и светлинка, само едно въгленче! Но не, богът непреклонен поискал от нея да отрече всичко гореспоменато, и тогава ще получи.
А бабата, докато удряла с престорен гняв с бастунчето по въглищата, отвърнала:
Даже и аз не съм толкова стара, че да ти обещая, че няма да сгреша, Боже. Само най-старите баби, вече стъпили на прага на отвъдното, могат да ти дадат такова обещание.
Богът я сгълчал за хулните и думи, и отнесъл огъня на небето.
Едва качил се, видял, че цялата земя свети. Бабата, потупвайки с бастунчето си, била успяла да си вземе огънче.
И понеже след това го раздала на всички, а не запазила само за себе си, боговете се спрели и не я наказали. Край на легендата
Размишляват..
– Светлана, ти лъгала ли си някога?
– Да, деца.
– Ура!
– ?
– Легендата се потвърждава!
– ?
– Само най-древните баби не го правят.
Хах, не зная как да разбирам това, но ми е драго, че съм им била полезна.
И след цялата тази легенда, поемам за летището, че снощи ми се присъни моята. Как имам да избирам между мириса на четирите елемента и избирам земя, с нейния дъх на гнила шума и дърво.
Нарамила ръчен багаж, тежък колкото мен, тръгвам през летищните стачки. Защото тази земя я знам къде е. А багажът явно тежи заради камъните на последна снимка, които бива да дойдат с мен. Джоб сили и вдъхновение, от него ще да е, та овцете нали ги раздадох, я!
Здравей в най-скоро време, нощна земя на моя сън, моя нощна България.
P.S. къдрица на турски е къвърджък, каза дете. В случай, че ви е полезно
Край на романа
